Неделя, 23 Май 2021 06:14

Изложба на семейство Кирови в галерията на Троян

Изложба на семейство Кирови в галерията на Троян Снимка: Галерия „Серякова къща“

Галерия „Серякова къща“ отвори врати за изложбата на едно семейство творци, което е чест за Троян – семейство Кирови. Владо Киров и съпругата му Светла, синът Мартин и дъщерята Любомира представят живописни платна и арт керамика, сътворена от Мартин – общо над 90 творби.  Изложбата е посветена на Светла, която си отиде от този свят внезапно преди повече от година. Затова и при откриването на експозицията в петък вечерта в очите на многобройните присъстващи – почитатели на изкуството, колеги на Владо, Мартин и Светла от Художественото училище, където те са дългогодишни преподаватели, а Любомира е ученичка / в 9.клас/, бивши и настоящи ученици, приятели,  имаше сълзи. Слово произнесе писателят Христо Стоянов, на когото Кирови са кумове – публикуваме го тук, любезно предоставено от автора.

А който обича изкуството, нека отиде в галерията на Троян, за да се потопи в един красив свят на таланти.

СВЕТЛА

Тя е някъде тук. И не само в нейните портрети. Тя е някъде в очите на учениците й. В ръката на Бубито. Защото това, което Любомира рисува, е непостижимо за човек на нейните години, ако ръката й не я държи Светла. Разбира се, че Светла наднича и от керамиките на Мартин. Как беше: „И ние пръст ще станем“… Само Светла не става на пръст. Защото е светлина. И не заради името си. Но и заради него. Тя се сля с името си. За починал човек сигурно лесно се пише. Само хубави неща, и, толкоз. Но Светла не е от тях. Все още имам чувството, че стои в антрето, пуши своята малка Бяла цигара, както казваше Александър Вутимски… И не четеше книгите, а четеше стъпките на идващите като в браилски хан ученици на Владо. Приятели на Марто. Приятелки на Бубито. Сигурно сега пак стои в някое небесно антре и се вслушва в стъпките им. И ако видите рано сутрин едно малко бяло облаче, поръбено от светлина да знаете – то е от дима на цигарата и. И няма нужда да й казваме да откаже цигарите. Защото какво ще правим без това малко тихо облаче сутрин, поръбено от светлината. Което понякога приема женски образ, защото Светла рисува. Светла, която със сигурност сега шашка Господ с някои от нейните манджи – защото тя можеше всичко. Можеше да готви, да рисува, да чете, да те изслуша, да ти даде съвет, да отиде до магазина, да се върне от магазина. За нея да изпуши цигара бе откраднато време, да сготви – бе откраднато време, да рисува бе откраднато време. И го правеше някак гузно, защото го правеше с мисълта, че е откраднала от нашето време. Колко човека сме тук? И всеки един от нас е с една Светла в себе си. Двадесет, тридесет, петдесет, сто Светли… Защото Светла само мислеше, че краде от нашето време. Не. Тя ни даваше от своето време и ние я пренасяме със себе си до края на дните си. И заради това е невидимо тука. Защото не остави мъничко, ама съвсем мъничко време за себе си. И може да кажем така: „Светлана при светлина отива“… А ние оставаме да светим като белези от нейната цигара в тъмнината…

Христо Стоянов, писател

---

Видео: Галерия "Серякова къща"

Медия