Петък, 29 Март 2019 17:51

Фалш и популизъм на поклонението в Лагера на смъртта

Николай Тодоров на поклонението в Ловеч Николай Тодоров на поклонението в Ловеч

В много държави през 60-те години има различни политически гонения, има и политически репресии, но само в социалистическия алианс и то само в две държави от него СССР и България има подобни престъпления срещу човечеството.

Лагера на смъртта Ловеч. Зловещ, дълбок белег от миналото, грозен и плашещ с характера на естеството си! Белег на зверствата на една наричаща себе си „народна“ политическа система, към собствения си народ! Белег на една сбъркана политическа доктрина оглавена от политическата върхушка от ЦК на БКП! Партия страхливо продала човещината си заради комплексирано властолюбие и налудничава обществено-политическа параноя. Вляла извратената си воля в човекообразни същества, като Мирчо Спасов, Николай Газдов, Цвятко Горанов, Петър Гогов и десетки още такива като тях. Ползваща жестоката им природа, за да утоли човеконенавистната си жажда и за осъществяване на низките си властови цели. Същевременно обаче, гнусливо бягаща от публични връзки с тези оръдия на своя изведен в култ „хуманен социализъм“. Жалки хуманоидни същества на политбюро, просълзено целуващи с умиление децата на жертвите си, докато извергите им измъчват родителите им. Това са били те, лицемерните и подли партийни функционери ……….. под общ знаменател в определението ми - страхливци!

Пиша тези редове под въздействието на обзелите ме чувства след шествието - поклонение до концлагера „Слънчев бряг“ провело се на 23.03.2019 г. в памет на жертвите на комунистическия режим. Включих се в него за първи път тази година, тласкан от смесени чувства от личен и не толкова личен характер. Много пъти съм се канел да го направя, но вътрешно чувство се съпротивляваше на това. Именно подвластен на това си чувство не се и включвах до момента, въпреки че имах прекалено лични причини, за да го направя. Моят дядо е бил каторжник близо две години там и малко след затваряне на лагера 1962 г., е починал по причини породени от упражнения му физически гнет . През 1960 г. без съд, но с присъда „враг на народната власт“ или беше „идеологически враг на комунизма“, изпращат моя дядо Тодор Василев Топалски в лагера. В много държави през 60-те години има различни политически гонения, има и политически репресии, но само в социалистическия алианс и то само в две държави от него СССР и България има подобни престъпления срещу човечеството, като тези лагери на смъртта. Не искам да извеждам заключения от това, защото това е епизод от историята ни, от който всички и комунисти и некомунисти трябва да ги е срам от него. Защото държава, която от подражателско раболепие малтретира народа си и общество, което допуска подобни безчинства безропотно, е жалка държава от излужен народ! С баща ми сме разговаряли малко за дядо ми Тодор. Аз нямам личен спомен от него, защото съм роден, след като той е починал. Това, което знам за него от баща ми, е, че той е бил неспокойна личност, човек предприемчив и работлив, отстояващ възгледите си, бохем и авантюрист по природа.

С малкото думи за него искам да покажа многото характер, който той е имал и който той генетично ни е предал, на мен и на баща ми. Жалко е, че високите дървета бурята първа кърши, но тези, на които съдбата отрежда тази съдба единственото упование, е, че те вече живеят във времето отвъд съвремието си и предопределят хода на историята след тях. Скоро след поклонението разговарях пак с баща ми за това. По- скоро той разбра и поиска да разговаряме по темата. Тежък разговор…. никога не ще забравя този разговор и думите, които той ми каза. Думи пропити от болката на загубения рано родител, думи все още пропити от пренесения от тогава страх на мракобесието царящо тогава. Думи на извлечена житейска мъдрост носеща смирение, не търсеща реваншизъм, нито гняв, нито желание за лустрация. Думи на мъдрост, която разбираш по късно, едва тогава, когато самия ти достигнеш болезнено до същото……..

На поклонението видях немалко публични личности и слушах там думи, които неведнъж са произнасяни. С изключение на една жена, която произнесе прочувствена реч, предизвикана от неподправената болка от загубата на близки там. В речите на всички останали публични личности аз усетих фалш и популизъм. Съжалявам, но нито една от тях не достигна до мен. Напротив, изпитах погнуса от това, което правят. Формализма от присъствието си демонстриран от сегашния председател на СДС Румен Христов. Надутото поднасяне на цветя и венци от всичките по-важни велможи, разбира се при спазването на задължителната субординация в поредността на обявяване. Обиграното боричкане пред камерите на излъчващата телевизия, за да бъдат подобаващо отразени. Оперираните от елементарна чувствителност и такт на благоприличие пиари на „политическите ни фолк звезди“ щъкащи безсрамно навсякъде. Грозно, грозно, безсрамно и цинично. Това е………… Така ги видях аз. Така ги видях и знам, че ги видях вярно! Също така знам, че те ме мразят, не защото всъщност съм ги видял. Това тях не може да ги трогне. Колкото трогната беше казионната номенклатура преди 10-ти ноември, толкова и те ще се трогнат. Мразят ме, защото сега вие ще четете, това, което аз съм видял.

Разбира се видях и хора, които заслужиха уважението ми. На първо място искам да изразя уважението и благодарността си към двигателя по организиране на поклонението г-н Емил Брънеков. Чист, доблестен човек с идеали и качествени разбирания за развитие на съвременното ни демократично общество. Имаше и други негови сподвижници, обикновени граждани от Ловеч и страната, наследници на бивши лагеристи, живи лагеристи като Кольо Вутов от с. Торос, както и разбира се Негово преосвещенство Ловешки Митрополит Гаврил заедно с още четири църковни служители, които отслужиха в памет на загиналите и репресирани лагерници.

Към края на изложените по-горе мисли, изплуват въпроси, които ми тежат и търсят отговорите си, които аз все още нямам. Защо хора, които се имат за нормални, ще допуснат това издевателство над човешкия вид? Защо интелигентни хора с обществено положение, пропагандиращи високоморални ценности ще разпоредят подобни зверства? Защо хора със семейства, изповядващи християнско благоприличие, потъпкват принципите си? Как не се посвениха, концлагерите на хитлеристка Германия да бъдат с лека ръка пренесени и у нас?

Дали трябва да търсим отговорите назад в миналото или следва да поровим в съзнанието ни сега. Аз мисля, че отговори на тези въпроси и да не дадем, то задължителното, което следва е да помним е никога повече да не ги приповтаряме по нови поводи.

Макар и да не личи много, с думите, които пиша не търся и не тая реваншизъм. Времето надлежно е дало справедливата си присъда на тези хора и политическата им доктрина и ги е запратило с позора им, заклеймени в историческия пъкъл. Не искам повече да ровя в това минало. Там аз знам, че мога да намеря само скръб и гняв. Не искам да го пренасям отново в съвремието ни. Обществото ни сега няма нужда от това, то е достатъчно смачкано от безидейността и арогантната алчност на сегашните ни политически персони. Моя хоризонт сега е друг и взора ми е отправен към тези, които търсят с доблест и чест сами да определят пътя си напред в полза на просперитета на обществото ни!

 

*Статия на Николай Тодоров, публикувана във факти.бг