В онези следвоенни години, белязани от немотия и страх да се изразяваш свободно, животът е поискал да се пръкне дете и го е благословил да бъде личност. Проходилката на това дете е била грънчарското колело. Години по-късно порасналото дете ще осъзнае, че глината и колелото са символите и житейският път на неговите предци от с. Абланица. Как това прозаично занимание – да мачкаш калта и от нея да лееш и точиш причудливи форми, които някога в пасторалния ни живот са били ежедневие, а днес ги откриваме в колекции и музеи? Защо гозбите в гърне са толкова вкусни, а водата от писаната стомна е свежа и утолява? От незапомнени времена в Троянско грънчарството е било масов поминък, но малцина са били мисионерите. Точно те са започнали да придават на формите колорит, стилизации от флората и фауната, библейски сцени и всякакви красиви хрумвания. Ето как старите майстори, предците на Николай, са овеществили живота си и личната си драма. Стожерът във фамилията Йовкови забива дядото на Николай – Йовко. Впечатлява фактът, че по права линия всички керамици са ерудирани. Йовко Стоянов Баев получава свидетелство за завършен курс от Практическото керамично училище в София още през 1915 г. Какъв пример само, момчето се учи и получава диплом по време на война! След години същите свидетелства получават синовете му Стоян и Бою. Оценките на Стоян са отлични. Той е бащата на Николай и още през 1949 г. става преподавател в Керамичното училище в Троян. Тези мъже – дядото, синът и внукът, са обречени да учат, работят и преподават керамика.
Широки са били интересите на малчугана по онова време, но и той като предците си е дамгосан с глината и се оказва ученик в Керамичното училище в Троян. Завършва го през 1967 г. и веднага продължава в Художествената академия. Ето как нещата се навързват – занаятчия с академично образование. Може ли някой да отговори как характерът, образованието и културата съпътстват душевния мир на един творец? Явно при Николай тази триада живее в съгласие. Убедено приема, че керамиката е една култура за изразяване в цвят и форма. Вече с диплома от Академията със специалност "Керамика" той се завръща в Троян и започва да преподава същата дисциплина в някогашното си училище. В него работи 36 години, като през някои периоди е бил зам.- директор и директор на училището. Споделя, че административната работа не е неговото амплоа, а това, което го привлича, е педагогиката. Предавал е опит и знание, но не е наставничел. Сам оппределя онези години като незабравими. В същата тоналност се изразяват и неговите бивши ученици. Николай е работохолик. Вкъщи има грънчарска работилница – той я нарича ателие и след часовете в училище продължава да работи като редови керамик. Придържа се към ортодоксалната керамика. Любим приьом му е техниката сграфито. Негови разработки и инвенции са вече класика. Последователно, но не натрапливо се утвърждава като властелин на глината. Признанието – този локомотив в живота на всеки творец, не закъснява. Годината е 2008, в Етъра край Габрово, когато Николай в престижен конкурс обира овациите. Вратата на славата е отворена широко, но нашият герой не си пада по пищните изяви и фойерверките. Започва да излага творбите си в общи и самостоятелни изложби не само в центрове с развита керамика, но и в други градове на България. Негови творби се срещат и в частни колекции във водещи страни в Европа и дори в Америка и Япония. Тихо и достойно присъства в художествения живот на Троян, не се афишира. В полемика влиза само чрез творбите си. Изработва и паркова керамика и част от тези монументални форми дарява на община Троян.
Николай има две дъщери – Ралица и Станислава, които също са керамици. Тримата заедно от години защитават марката "Йовкови", която се котира не само в България, но и по света. Ралица извървя дълъг път в сянката на таткото, но вече е в свободен полет и с престижно име в керамиката. Когато посетих ателието им, видях част от нейните творби. Вазите с пастелна ангоба, нежни цветчета с контур сграфито, сервизи за чай и трапезна керамика – всички те са продукти с друг почерк и друга естетика. Това говори за развитие в семейното сдружение между баща и дъщеря, в което изкуството е традиционно, но не е консервативно. Показана ми беше личната колекция на сем. Йовкови. Взирах се в полиците с великолепна керамика, срещнах се с експонати дори от незнайни автори и долових отражението – пътеписа на едно несекващо търсене на живеца през годините. Приех формите, орнаментите и багрите като цялост, като завършеност и едновременно мигновение, което не се поддава на корекции. Тук няма серийно производство – всяко изделие е уникат.
Модерните технологии и изтънчените ни вкусове изместиха рецепторите за красиво и функционално. Примитивно или божествено изкуство е керамиката? Труден въпрос, но не е без отговор. А той е, че човешката природа истински хармонира само с естествената, а глината е едно от нейните олицетворения. Тук моят разказ за глината и човека приключи. Право на творците е да го продължат.
Честит юбилей, творецо, учителю, приятелю! Навеки с душевността ти, с добротата ти и бъди сред тези, които истински ти се възхищават!
---
Лалю Пиронков