Събота, 08 Юни 2019 16:36

Иван Хаджидимитров: Моите музи взаимно се обогатяват и си помагат

Откриваме рубрика ИНТЕРВЮ, в която ще ви срещаме с интересни личности от различни области на живота. За разлика от хартиения носител, електронният дава възможност за по-обстойно вглеждане в личността.

I. Интервю с Иван Хаджидимитров: Моите музи взаимно се обогатяват и си помагат

1. Г-н Хаджидимитров, Вие сте от редките случаи, когато един човек притежава талант в много области на изкуството.  Как съжителстват те при Вас, коя муза кога успява да вземе надмощие?

Мисля, че музите при мен добре си съжителстват. Уважават се и си помагат. Но и те са непостоянни като нас, хората. Понякога се задържат за дълго, понякога бързо си тръгват и се губят за продължителен период от време. Няма завист и надпревара при тях. Всяка знае, че ще дойде и нейният ред да бъде с мен. В определени моменти надмощие взема една, после отстъпва пред напора на друга. Истината е обаче, че насила и с настояване не можеш да я привлечеш. Когато тя реши, тогава те спохожда.

Първата муза, към която се приобщих, беше на изобразителното изкуство. Стана някак случайно още в ранното ми детство, като първокласник. От целия клас само аз получих на една от задачите по рисуване двойка. Учителката ни беше поставила някакво канче за модел. Нарисуваното от мен се оказа така неправдоподобно, несъразмерно и разкривено, че аз заслужено си получих слабата оценка. Като занесох рисунката с двойката вкъщи и я показах на майка, тя много се ядоса. Попита ме чак толкова ли е трудно да се нарисува канче и не се ли срамувам само аз да съм двойкаджията по рисуване на класа. Сложи ми нашето канче пред мен, показа ми как според нея трябва да се нарисува и каза, че съм наказан да рисувам, докато го направя, както трябва. С много опити все пак се справих не много добре, но надявам се - задоволително. И оттогава започнах да рисувам прословутото канче навсякъде и с каквото може да се рисува; в блокчето, по тетрадките, по вратите, по стените на къщите, на плевниците и дуварите. Впоследствие се пристрастих към рисуването.

Ето какво се случи веднъж. Този път учителката ни сложи на поставката да рисуваме кана. Каната имаше силни и сложни извивки. За да ни улесни в работата, тя реши да демонстрира на черната дъска как трябва да се изобрази каната. Но явно много се затрудни, защото многократно  триеше рисунката си и опитваше наново и наново. Последният и опит се оказа много несполучлив според мен. Наведох се към момчето, с което стояхме на един чин, и му прошепнах:

– Това не прилича на кана, ами на приклекнало куче.

При тези ми думи Стефан започна силно да смее на глас. Изнервената учителката веднага почервеня и викна:

– Стани веднага, Стефане! Какво ти е толкова смешно?

Стефан не искаше да ме издаде, упорито мълчеше, но накрая, заплашен от това, че ще бъде наказан, разкри причината за несдържания си смях.

– Така ли!? Значи прилича на куче, Иване. Я излез на черната дъска и я нарисувай ти пред всички, да видим твоята на какво ще прилича.

Никак не ми се искаше и излязох сконфузен пред дъската назлан-назлан.

Започнах старателно да рисувам. Учителката ме наблюдаваше с интерес.

В края на часа, вече успокоена, тя постави оценки на всички рисунки и когато дойде моят ред, спря до мен и рече:

– Браво! Справи се добре. Пиша ти отличен. Но друг път да не правиш така, че да се нарушава дисциплината в класа.

Когато си седнах на мястото и погледнах творението си, се разочаровах, въпреки получената шестица. Отдалече каната ми изглеждаше на огромната черна дъска дразнещо малка и безлична, макар да беше добре нарисувана.

Не само спрях да получавам двойки, но и станах най-добрият в класа, а по-късно и в цялото училище. В последните класове започнах да издавам стенлист „Стършел“ с карикатури на провинили се с нещо ученици от всички класове. Този стенлист ми донесе голяма популярност и уважение и сред учениците, и сред родителите. Вече бях художникът на училището. Във всеки клас си имах дописник, който ми предаваше най-забележителните случки в живота на класа си. Аз рисувах Стършела по настояване на учителя ми по рисуване в горните класове. Рисувах го в събота и неделя, а в понеделник го окачвах на определеното за целта място, преди да започнат часовете. Цялото училище се скупчваше да го види и прочете. Всички чакаха с нетърпение появата му на стената. Смях и глъчка наставаха. Само окарикатурените стояха настрани огорчени. Но най-гледаният и коментиран брой беше този, на който трябваше, по настояване на учителя ми по рисуване, да нарисувам и себе си с приятелите ми за неспазването на дневния режим. Имаше тогава задължителен дневен режим.

Втората муза беше на музиката. Записах се в духовата музика на оркестъра в техникума, в който отидох да уча. По някаква причина пропуснах първата репетиция и когато отидох на втората, всички инструменти бяха раздадени на другите желаещи първокурсници. Аз исках кларнет или тромпет, но за мене нямаше свободен инструмент. Дадоха ми баритон, но на баритон не исках да свиря, защото той не е сред соловите инструменти. Затова ме нарочиха да бия чинелите, после минах и през биенето на тъпана. Но нещо не ми се получаваше – заслушвах се в това, което свирят кларнетите и тромпетите, и бърках такта. Най накрая се наложи да нося тъпана, защото ми бяха ушили вече униформа и наближаваше да манифестираме на площада в града за един от празниците. Чувствах се много конфузно, защото цяла година в класа ме знаеха, че съм музикант, а сега изведнъж трябваше да се появя в музиката като носач на тъпана.  Нямаше как – преглътнах и този горчив хап.

Но желанието ми за кларнет не беше се изпарило. След цяла година чакане най-накрая се вредих. Едно от момчетата не напредваше никак и решиха да опитат с мене. Като ми предаваше кларнета, то със съжаление ми каза, че инструментът е повреден и затова не е успяло да се научи. Не му повярвах. С радост и ентусиазъм се захванах. Обаче предшественикът ми се оказа прав. Наистина освен едно пищене никакъв сносен тон не издаваше този фатален инструмент. И други момчета опитваха напразно да засвирят. Диригентът се убеди, че инструментът наистина е повреден и безпомощно повдигна рамене в знак на това, че не може нищо да направи по въпроса. В града никой не можеше да се справи с тази задача. Тогава го занесох на село през ваканцията да го види един съсед, който свиреше на кларнет. Той го натопи в една кофа с вода, наду го и видя кои клапи къде изпускат, къде имаше счупени пружинки и се залови да го поправя. Подлага му клечки, връзва го с ластици и кларнетът доби доста странен вид. Но важното беше, че накрая засвири. И така дойде моят час да проверя ще стане ли музикант от мен, или не. Започнаха целодневни упражнения през цялата ваканция. Всички кучета и котки в махалата се изпокриха от пищенето на моя кларнет. Но все пак не беше напразно. В края на ваканцията аз вече налучквах няколко популярни песни.

И така след още упорити упражнения засвирих. Лошото беше, че не можех да чета ноти. Опитните музиканти от горните класове ми изсвирваха партита на моя инструмент, аз я запомнях и после я свирех по слух. Но когато станах четвъртокурсник и вече дойде време аз да уча другите, закъсахме. Нямахме нотист в групата на кларнетистите. Тогава идваше музикант от градската музика, изсвирваше ми партията, аз я заучавах по слух, а другите после караха след мене.

Мой приятел състудент ме научи на ритъм китара и на много песни от забавния жанр. От майка си съм научил около 500 народни песни. На млади години никога не съм мислил, че ще се занимавам с пеене, но се случи така, че стана и това. Докато децата бяха малки, обичаха да им пея детски песнички. Репертоарът ми не беше толкова богат, макар че майка го беше обогатила със стари позабравени такива. Тогава започнах да допълвам с народни – научавах ги от майка и от радиото. Започнах да ги записвам в една тетрадка, за да не ги забравям – бяха станали много.

При туристическите походи в планините вечер в хижите на общите трапези много се пееше. Започнах да пея на туристите някои от песните, които знаех. Те харесваха пеенето ми, особено на родопските песни, и ме караха често да им пея. И така неусетно стигнах до Второто национално гайдарско надсвирване в с. Гела в Родопите, после до златни плакети в Копривщица и Рожен. Освен това станах дългогодишен солист на Женския камерен хор в читалището и във фолклорната формация „Накит“ към фолклорния ансамбъл „Траяна“ в Троян. По инициатива и настояване на туристите засвирих на гайда. Свиря още на окарина, саксофон, кавал и малко на ударни инструменти.

Веднъж излязох с туристите на двудневен поход до хижа „Тъжа” и връх Марагидик.  На общата трапеза след изкачването посвирих с кавала и окарината. Тогава дойде ред на песните. Запяхме популярните туристически песни, после и други, които знаем всички. Стана весело. Но репертоарът ни не беше много богат, изчерпахме го бързо. Планинският ни водач, един устат шегаджия, се грижеше за поддържането на градуса на веселбата. Той се обърна към мен:

- Ти като знаеш да свириш, не можеш ли и да пееш?

- Мога, как да не мога – отвърнах.

- Давай да изпеем тогава някоя от твоите.

- Няма да стане.

- Защо? – учуди се водачът.

- Защото песните, които аз пея, са малко познати. Нито думите им знаете, нито мелодиите.

- Тогава ще послушаме – настояваше планинарят.

Трудно ме склониха да свиря, още по-трудно беше да ме накарат да пея пред публика. Досега бях пял само за себе си и в семеен кръг. Но тъй като всички много настояваха, склоних. Изпях  една странджанска и една северняшка песен, а после и една от любимите си родопски, която бях научил на практиката като студент в Родопите. Най-силно впечатление направи родопската песен. Шумът в задимената трапезария секна, много внимателно ме заслушаха. Това беше знак, че пеенето ми се харесва, и продължих с вдъхновение. Когато спрях, ме аплодираха. Пожелаха да пея още родопски песни. Знаех около десетина такива и ги подхванах една след друга. В хижата имаше туристи и от други групи от различни краища на страната, страхувах се да не започна да досаждам, но и те ме слушаха смълчано, с интерес. Докато пеех, вниманието ми привлече млад мъж, който стоеше прав до една колона, недалече от мене. Слушаше ме с притворени очи, широко усмихнат, преживяващ с цялото си същество песента. Питах се що за странник беше този човек. Запях и познатата на всички „Девойко мари, хубава”. Мнозина подеха с мен и хижата се изпълни от силните ни гласове. После пяхме „Рипни, Калинке”, „Пусто му лудо и младо” и т. н.

След като изчерпих родопския си репертоар и млъкнах, сред буйните аплодисменти, към мен се приближи странният млад мъж. Изразителното му лице сияеше от задоволство.

- Вие сте родопчанин, нали?

- Не, аз съм от Великотърновския край – отвърнах.

- Как така!? Не може да бъде!

- Но е така. От едно село до Стражица съм родом.

- А да не би да сте живял дълго в Родопите?

- Не, само веднъж съм ходил на практика там, като студент преди много години. Преподавателят ми беше родопчанин.

- Интересно.

- Какво Ви учудва? – попитах на свой ред.

- Накарахте ме да се срамувам.

- Защо? – изненадах се сега пък аз.

- Защото аз съм от Смолян, живея в сърцето на Родопите и представете си, не знам нито една родопска песен.  Да дойда в Стара планина, за да слушам песните от моя роден край, изпети от един търновлия и приятелите му, и да не мога да запея с тях! Нима това не е срамно?

Човекът беше много разчувстван. Домиля ми, като го гледах.

- Не се косете. Никога не е късно да ги научите. Важното е, че сега осъзнахте, че трябва да го направите.

- Благодаря, приятелю, за песните и за хубавите думи. Ще запомня тази наша среща – и ми подаде десницата си.

Бях много развълнуван не само от това, което ми каза този непознат мъж, но и от начина, по който моите хора от туристическата група приеха пеенето ми. Какво излизаше, че пеенето ми се харесва и вълнува. Нещо, което беше съвсем ново за мен.

С чаша в ръка до мене седна Добрин Доков, дългогодишен турист от нашето дружество. Гледаше ме с грейнало лице и сияещи очи. Чукнахме чашите си, пийнахме за здраве и той ми каза:

- Иване, знаеш ли, че с тези песни ми върна младостта? Върна ме в онова време, когато бях  в командировка в Родопите.  Мои много добри приятели ме заведоха тогава при едни овчари в планината. А там, красота. Ядохме чеверме, свириха ми с гайда, пяхме. Незабравим спомен имам оттогава. Като запя техните песни, пренесе ме отново там.

- Щом толкова ти е харесало, да даде Господ пак да отидеш – му пожелах аз.

- Благодаря ти от сърце. Напълни ми душата тази вечер.

За мене тази вечер също стана паметна, защото изигра впоследствие важна роля в живота ми.

Докато слушах поздравленията на туристите, си мислех: „Ех, ако с тези песни съм ви разчувствал, какво ли би станало, ако можех да изпея „Руфинка е болна легнала”? Да можех да я изпея така, както я пееше някога преподавателят ми по стенопис, покойният вече Никола Гелов. Имах песента записана на една касета, но записът не беше добър, част от диалектните думи не разбирах, мелодията беше трудна, с много особени извивки. Мечтаех да я науча тази песен някой ден, но засега това не ми се отдаваше. След успешното ми представяне обаче в хижа „Тъжа” реших да я запея на всяка цена, колкото и трудно да ми бъде, колкото и време да ми отнеме.

По-късно и това се случи…

Трета беше театралната муза. Тя ме подслони под крилото си в университета, в студентския театър. Там отидох по настояване на най-добрия ми приятел състудент. Участвах в подготовката на няколко пиеси, които така и не се състояха по различни причини. Мислех, че със завършването на университета приключвам и с театъра.  Но не било писано да се случи така.

Когато започнахме с моя приятел работа, веднъж срещнахме негов познат и се заговорихме. Оказа се, че той е режисьор на пиесата „Анга“ в местния читалищен театър. От дума на дума режисьорът се оплака, че не може да намери подходящ актьор за главната роля. После се загледа в мен, аз носех тогава хубава дълга брада, и рече на Кирчо:

– Знаеш ли, защо твоят приятел не вземе да изиграе тази роля!? Много е подходящ за нея.

Когато разбра, че сме били в студентския театър в университета, той вече не искаше и да чуе за отказ. И така аз се появих в главната роля на тази пиеса. Изглежда, съм се справил добре, защото последва участието ми и във втора пиеса - „Мнимият рогоносец“ на Молиер.

След идването ми на работа в Троян, вече заразен от магията на театъра, потърсих възможност да се включа в читалищния театър. Първата пиеса на Троянска сцена,  в която участвах, беше „Мата Хари“ в първата година от идването ми в града. След това изиграх още двадесет и пет роли, участвах в един мюзикъл. Работил съм в театралната трупа с режисьори като Росина Данченко, Вяра Попова, Иван Караджов, Димитър Стоянов –Нов, Димитър Стоянов – Сламката, Георги Черкелов и др. Партнирал съм на големия актьор Валентин Танев. Изработвал съм сценографиите на пиесите „Майстори“, на „Биволът“, на мюзикъла за деца „Ян Бибиян“. Поставял съм пиесите „Биволът“ и „Няма да платим“ на Дарио Фо, с която участвахме в Тополовград на фестивала на любителските театрални състави.

Една късна есен играхме пиесата „Без упойка“ от Христо Бойчев в село Добродан. Аз изпълнявах ролята на Доктора. Всичко вървеше добре – салонът беше пълен, развитието на действието се следеше с интерес, ритъмът на представлението течеше чудесно. Публиката беше във възторг от импровизациите в изпълнението на Валентин Танев в ролята на Полковника. Вечерта беше доста студена. Имаше един момент, в който само аз не бях на сцената. Бях седнал в гримьорната до бумтящата печка и греех изстиналите си ръце. До тук добре, но ето че дойде време за моята поява в действието. Тръгвам да излизам аз, но се оказа, че бравата на вратата е блокирала. Колкото и да  блъсках и да натисках, нищо не помагаше.  Чудех се какво да правя. Виках да ме чуят, да кажа, че имаме сериозен проблем. Бавех се подозрително дълго. Получаваше се голяма дупка в развитието на действието, която Вальо Танев успешно и майсторски запълваше. Един от актьорите дотичва до вратата и ме пита:

– Какво стана? Защо не идваш?

– Бравата заяде и не мога да отворя.

Опита се и той от другата страна, но също безуспешно.

– Какво ще правим сега?... Трябва да повикаме някой да я отвори.

– Ще мине време и ще провалим представлението – отвръщам.

– Нямаме друг избор…

Аз оглеждам внимателно вратата да преценя здравината й. Видя ми се, че може да се получи.

– Имаме – отвърнах и с няколко мощни ритника разбих вратата.

Изтичах на сцената запъхтян и извън текста казах:

– Докато идвах, няма да повярвате какво ми се случи, но ще ви разкажа друг път, когато имаме повече време.

И веднага се включвам в действието.

Така представлението беше спасено и премина с голям успех.

Не останах и без вниманието на поетичната муза. Написал съм и съм издал множество книги с поезия и проза, в това число и литература за деца.

При изкачването на наши алпинисти на връх Еверест като българин бях много горд от това постижение. Казах си: „ Какви неща правят хората, а ти!? С какво можеш да се гордееш ти със самия себе си?“ Така се зароди в мен идеята да изкача своя си поетически Еверест. За десетина години написах 8848 стихотворения, толкова, колкото е надморската височина на върха. Бях много доволен от това си постижение. После си пожелах по обратното броене да сляза от върха. Стигнах някъде по средата на слизането и постепенно загубих интерес, обсебен от нови предизвикателства.

Мисля, че музите не само че не си пречат, но те взаимно си помагат и се обогатяват и усъвършенстват.

 

2. На този етап от живота си правите ли равносметка и каква е тя?

Разбира се, че правя равносметка. Винаги съм правил, правя я и сега. Не можем без нея. Такава ни е съдбата. След всяко наше решение и действие, щем не щем, правим равносметка, за да преценим какъв резултат сме постигнали; за да преценим в правилната посока ли се движим, изобщо има ли движение, или сме в застой. Отговорът на въпроса за равносметката не е еднозначен. В някои неща съм успял, в други не съвсем, в трети съм се провалил. Не може да е черна или бяла –  има и от едното, има и от другото.

Най-меродавна в крайна сметка е равносметката на времето и историята.

 

3. Вашите надежди за бъдещето?

Ще се радвам аз и семейството ми да бъдем здрави, да бъдат дните ни изпълнени с красиви и стойностни неща. Надявам се да създам най-хубавите си творения. Надеждите ми са за природосъобразен начин на живот, за повече доброта, творчество и утвърждаване на красотата като цел и мотив в живота на хората. На една от изложбите ми в Русия, при интервю, една от посетителките каза: „Красотата ще спаси света“. Искрено се надявам да стане така.

 

4.Каква е съдбата на таланта днес - как се цени в България и другаде ?

Съдбата на таланта днес е такава, каквато е била винаги. Смятам, че талантът се реализира чрез още някого. Нужна е среда и условия, за да разцъфти един талант. Творчество човек може да създаде и сам, но история сам, струва ми се, че няма как да направи. Винаги, зад всеки успех във всички области на живота, сега и преди, стоят трудът и усилието на много хора. Талантът се цени навсякъде, но му се дава път и се оценява според възможностите и културата на обществото.

Аз съм осъществил петнадесет самостоятелни изложби. Но ми се иска да отбележа, че зад всяка една стоят съпричастието и помощта на много хора. На първо място ще поставя разбирането и готовността на семейството да направи жертви в името на начинанието. Не бих успял да реализирам замислите си без активната намеса и на други хора с интереси в дадената област. Например изложбите ми в Русия не биха били възможни без неуморимия Владимир Арзамасцев, мой ценител и добър приятел. Той не само материално ме подпомага, но и за две-три години успя да реализира в Русия половината от всичките ми самостоятелни изложби в различни градове и области на необятната страна. Първата организирана и открита от него изложба бе на 2 ноември 2016 година в „Культурно - Выставочном Центре г. Луховицы, Московской области. После последваха още в  культурном центре «Дом Озерова» в град Коломна в Подмосковието, две в Котлас – Архангелска област, в Зарайск и Кашира, също в Подмосковието. Последната беше в Доме-музее Пожалостина в град Рязан. През юли предстои още една в Кашира по случай тазгодишния празник на града. Този град е в културна спогодба с Троян.

Това, което ми прави впечатление при изложбите ми там е, че те се провеждат в изключителни зали, със създадена специална за целта обстановка. Зали красиво оформени и пълни с богата история. Така изкуството в тях придобива повече тежест, по-въздействащо е, помага за по-емоционалното възприятие. В това отношение най-показателни бяха  изложбите ми в Котлас и Зарайск. Моите впечатления са, че руската публика е по-отзивчива, по-благоразположена към творчеството на художниците и реагира по-непосредствено и чистосърдечно. Това личи и от загубилата се у нас традиция да се вписват впечатления от изложбите в специални за целта тетрадки. Когато чета написаното в тези тетрадки, мога да почувствам каква е аудиторията, каква е съпричастността на посетителите. Струва ми се, че там градските и културните институции в тях са по-активни в организирането и провеждането на такива събития. За всяка изложба се дават грамоти и плакети на авторите, а и медийният интерес е по-голям.

 

5. Интересно е това, което споделяте за своето творчество и за пътя му към хората. Последният ми въпрос е свързан с по-общото - Кои са важните неща в живота според Вас?

В живота няма важни и маловажни неща – всичко е важно.

 

---

Въпросите към г-н Хаджидимитров зададе Галя Лалева