Сряда, 01 Май 2019 17:27

Една дълга нощ на отец Паисий Хилендарски - разказ на Надежда Раева

Една дълга нощ на отец Паисий Хилендарски

Тъмни буреносни облаци се бяха извисили над обширната гора. Бе вечер, но последните слънчеви лъчи бяха скрити от скупчените облаци. Самотен глас на птица се чу измежду клоните, прекъснат от гръмотевица, идваща някъде от далеч. Гората бе притихнала, сякаш затаила дъх в очакване на дъжда да започне да пада. Тишината бе нарушена единствено от тежките стъпки на изморени ходила, принадлежащи на самотна фигура, промъкваща се измежду дебелите стволове на дърветата. Тази самотна фигура беше на мъж, нарамил тежки дисаги, ходещ бавно, но целеустремено по неравните горски пътеки. На места тези пътеки изобщо липсваха и той бе принуден на си проправя път през храсти и шипки. Част от дрехите му бяха изпокъсани, а слабите му ръце бяха надрани от клоните на къпини  и драки. Вятърът вееше дългата му прошарена коса, която закриваше лицето му и тъмните му очи. Той издухваше кичурите от измореното си лице с устни и продължаваше да ходи, люшкайки се под тежестта на дисагите. Птици прехвърчаха над главата му, стреснати от шума на паднали клони, чупещи се под тежестта на човека. Малки капчици дъжд започнаха да падат по листата на дърветата. Една от тях се приземи на носа на пътуващия и той спря за секунда, вдигайки поглед нагоре към небето. Още една капка се спусна от небето, този път спирайки на челото му и той издърпа едно изхабено парче плат, което носеше на гърба си, за да спира пронизващия вятър поне малко, и го сложи на уморената си глава. С бавни крачки измъченият мъж продължи да върви по самотния горски път, а дъждът се изсипваше отгоре му безмилостен и студен.

След часове ходене из гората, вече напълно подгизнал от пороя, който бе спрял едва преди минути, човекът, който идваше от много далеч, най-сетне свали тежките си дисаги. Той се бе приютил под гъстия клонак на един орех. Слънцето отдавна вече бе залязло и месечината бе изгряла на тъмния небосвод, голяма и ярка. Нейната светлина се прокрадваше измежду листата на ореха. Слабите и изподрани ръце на човека, седнал в корените на ореха, отчаяно ровеха из дисагите. Не след дълго той откри това, което толкова усилено търсеше, и със свито сърце той го приближи до лицето си, опивайки го добре с длани. Въздишка на облекчение излезе от устните му, след като прелисти малката пергаментова книжчица с кожени корици. След като се увери, че книжчицата е напълно суха и непокътната, с треперещи ръце мъжът я прибра грижливо отново надълбоко в дисагите. Той ги придърпа към себе си, облягайки главата си на тях, която вече му се струваше тежка. Хладен вятър задуха от север и фигурата на човека потрепери, заедно с листата на ореха. Подгизналите дрехи изсмукваха топлината от тялото му, както пиявиците изсмукват кръвта. Тази нощ той нямаше да може да заспи, поради студа. Мокрите дрехи на гърба му тежаха. Не можеше да запали огън, с който да се стопли и изсуши, защото цялата гора бе подгизнала. Стомахът го болеше – не бе слагал залък в устата си от дни. Въпреки силната умора от пътуването, сънят не го навестяваше. Всеки шум, идващ от заобикалящата го тъмна гора, го стряскаше и той излизаше от кратката дрямка, в която за малко успяваше да изпадне. Отказвайки се напълно от идеята за съня, измъченият човек се изправи и седна по-близо до ствола на стария орех. Започна да шепне нещо тихо, обгърнал треперещото си от студ тяло с ръцете си:

„В името на Отца и Сина и Светия Дух амин!

Царю небесни, Утешителю, Душе на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш,

Съкровище на благата и Подателю на живота,

дойди и се всели в нас, очисти ни от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души!

Светий Боже, Светий Крепки, Светий Безсмертни, помилуй нас!

Слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и във вечни векове! Амин!

Пресвета Троице, помилуй нас!

Господи, очисти греховете ни, Владико, прости беззаконията ни, Светий, посети и изцери немощите ни, заради Твоето име!

Слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и във вечни векове! Aмин!“

След като изрече кратката си молитва пътешественикът се сгуши в мокрите си дрехи и все още треперейки се унесе в неспокойна дрямка. Силуетът му бе потънал в тъмнината на нощта, но сърцето му бе изпълнено с надежда и вяра за България. Лунен лъч осветяваше лицето му докато очите му играеха неспокоен танц под затворените клепачи, а мускулите на лицето се стягаха и отпускаха поради незнайните сънища.

 

Разказ на Надежда Раева - литературен клуб "Орфей"