С верните ми приятели и партньори в планината Мирослав и Наталия, преди да започнат същинските горещини, предприехме един 4-дневен тур в Рила с начална точка Боровец и крайна – х. Христо Смирненски, която е в близост до южната стена на язовир Белмекен. От Боровец до Ситняково естествено се изкачихме с лифта. От височината, на която летят птиците, гледката е приятна, а за цената на 20-минутното удоволствие предлагам да замълчим. Целта на днешния ни първи ден е х. Заврачица и пътеката за нея е пределно онагледена с надписи и стрелки още тук, на горната лифтова станция. Да се върви по нея за х. Чавдар войвода, която попада по нашето трасе, е истинско удоволствие. Приятно изненадани бяхме, че хижар е нашият стар приятел Пламен, който предишните години беше хижар на х. Заврачица. Поддържана и посещавана хижа, с приветлив стопанин – така можем да обясним присъствието на толкова деца и възрастни. Тук обядвахме, отморихме и продължихме по сенчестите пътеки към днешната цел. По пътя ни следват дворецът Саръгьол, вила Кубадинка и по-нататък х. Марица. По обработен горски път в сянката на елите се върви с лекота. Изкачването е плавно, вървим почти по хоризонтал. Не такава обаче е пътеката след вилата – буйна растителност, която на места ни пречи да виждаме къде стъпваме, каменоломи и кални улеи, паднали напреко дървета – пътека със сложен профил и никак не е за подценяване. Така е до х. Марица, а след нея ходенето става още по-неприятно, защото близо час се върви по нещо като път, който буквално е подобен на каменна река. Край нас бучи истинската река, нарича се Права Марица – изглежда през годините тя си е сменила коритото. Еврика, ето я х. Заврачица, немного удобна, немного уютна, снабдявана с коне, но на такава височина за нещо по-добро можем само да мечтаем. Първата ни нощувка ще бъде тук. Хижата е в основата на скалните спусъци на Кози връх – 2587 м, оправдал името си със свободно живеещите диви кози. Срещата с тях е нещо обичайно.
На следващото утро започнахме да катерим срещу изворите на реката. Ориентирахме се повече по релефа, отколкото по оскъдната маркировка от жалони и каменни пирамидки, изградени от туристите. На билото маркировката вече е осезаема, а пътеката – обработена. Вече сме на седлото между Ченгене чал отдясно и Орта чал. Двата върха изобщо не впечатляват, защото сме на билото между тях, а височината е 2300 м. След билото се спуснахме и навлязохме в една неголяма котловина, насечена от потоци и мочурища. Отдясно на пътеката са Казанските езера. Излизаме вече на снишения Мустачалски рид, а долу пред него е едноименната седловина. Вървим по поляната срешу красив и буен поток, врязал се в нея, който води началото си от Чалтъшкото езеро. Тук разпуснахме, обядвахме и се наслаждавахме на хоризонта и красивата местност. Отляво на нас е исполинът вр. Ибър – 2666 м. Обещахме си следващия път да го изкачим. Подсякохме Каменити чал, Мирослав откри някаква алпийска пътека и подсече из Иври чал, а ние двамата с Наталия го изкачихме и слязохме на седлото по стоманения парапет. Тук ни чакаше Мирослав. До х. Белмекен има 2 възможности – направо по зимната маркировка да се изкачи връх Равни чал или да се излезе Премката, като се подсече Равни чал. Приехме втория вариант и продължихме към нея. Тук ще споделя с приятелите планинари моя горчив опит от предишни години. Реших да достигна до х. Белмекен през вр. Равни чал. Красива е гледката от върха – широк хоризонт във всички посоки. Бедата е, че след последния маркировъчен кол се озовах в един капан. Само на 300 м от хижата трябваше да се катеря по високия клек или да пълзя по мочурливи тревни пасажи, което ми струваше допълнително натоварване и ми отне повече от час. От разговора с хижарите не получих сносен отговор кой трябва да направи просека през клека и да маркира пътеката. След това отклонение да се върнем към темата за днешния ден. Вече сме на Премката, наляво е Равни чал, направо пътеката продължава за хижата, а надясно е коловата маркировка за вр. Белмекен. Мирослав и Наталия продължиха към хижата, а аз си оставих раницата в един храст и се изкачих на вр. Белмекен. Видяното от върха не впечатлява, съвсем друга е гледката от Каменити чал или още повече от Равни чал. С каменната си зидария и сивотата си край красивото езеро х. Белмекен ми въздейства повече потискащо, отколкото ведро, но все пак тук ще трябва да пренощуваме. 1.07., понеделник, трети ден на нашата одисея. Питам се не изглеждаме ли като изгубени деца в джунглата? Дълбоко вярвам, че усилията в Планината се връщат като дивиденти в рутинното ни ежедневие. Как да забравя срещите си в този закътан свят с удивителни хора, събратя, сродни души, контактът с тях е толкова непосредствен – няма поза, няма грим. На финалната права сме. Спускаме се към язовира и крайната цел e х. Смирненски. По обяд стана много горещо, трудно се диша и натрупаната умора си казва своето. На хижата обаче разбираме, че нашите ангели не са ни изоставили и докрая ни поднасяха само приятни изненади. Първата е, че хижата е една кокетна, но не натруфена сграда. Построена е през 80-те години на миналия век на мястото на стара мандра. То е едно великолепие от природни дадености, а архитектурата, разпределението и обслужването могат да ни трогнат. Хижата с претенции за малък изискан хотел е собственост на БТС, а наемател е един любезен и привлекателен млад човек – името му е Християна Станчева. И представете си – Християна е кадър на нашето училище в Черни Осъм за планински водачи. Какво попадение! Работи като ски учител в Боровец чрез ПСС, запознава децата как да се държат и реагират при инциденти в планината, изнася лекции на планинарски теми, участва и сътрудничи на управлението в парк Рила. Кратка е характеристиката на един такъв човек – отдаденост! Съветвам всички почитатели на Рила така да планират маршрутите си, че непременно да включват и х. Смирненски. Малък, но сплотен колектив, изискан салон – трапезария, вкусна кухня, чистота и ред в спалните, баните и тоалетните. Организираните туристи са на почит, отстъпката е значителна.
България не започва с върховете на Рила и Пирин и не завършва с тях, но изграждането ни като характери в днешния противоречив свят трябва да включва и тях. Тези са основните мотиви, които ни водят с тежки раници по брулените от стихиите върхове и хълмове. Усилията в Планината се отплащат в живота, а пожарите вътре в нас се гасят пак там. Да погледнем на Рила като мярка за зрялост, защото върховете в планината са съизмерими с върховете на духа ни!
---
Лалю Пиронков
