Лидер на учителски синдикат за проблемите в троянско училище

Иво Райнов Иво Райнов Снимка: Блогът на Иво Райнов

Четох думи на министър Вълчев, че все още не вижда достатъчно резултати от реформите в образованието. Причини много и скоро ще се опитам да систематизарам моята гледна точка в тематична статия. Днес ще се спра само на една от най-потискащите причини. Училището е мрежа от човешки отношения, по която непрестанно текат някакви емоции. Те са инструмент, с който ограмотяваме, възпитаваме, приобщаваме, вдъхновяваме или отегчаваме, отчайваме, отблъскваме, обричаме. Всичко това според градуса на емоцията, която разменяме докато сме закачени в мрежата на училищните отношение. Едни като учители, други като ученици. Сега ако  попитам, в коя мрежа се предават най-бързо импулсите на промяната, почти всички ще отговорят долу-горе така. Тази, която е здрава и провежда импулси с близки и задължително положителни градуси. Брънките в мрежата са живи хора. За да стигнат импулсите на промяната, но и на каквото и да е позитивно образователно въздействие, до децата, те трябва да бъдат споделени от оплетени в едно цяло учители. Това цяло наричаме училищна общност.  А общността е група от мотивирани, позитивно заредени и вдъхновени хора, които споделят кауза и посока. Нищо общо с нерядко срещаната представа за общността като кутия с фигурки, които някой на воля мести върху шахматната дъска.

Тук ще сменя метафорите с конкретика, при това доста директна. Общността се създава или разбива, окуражава или потиска. И това най-често се случва от човек, получил временната житейска роля на директор. Познавам прекрасни директори, които са създали вдъхновени общности и придвижват училищата с гигантски скокове напред. Лидери, които увличат учителите с усмивка, справедливост и подкрепа.  За тях адмирации. Но за съжаление  има временни герои, които вкопчени в тленността на своето господство, насаждат страх и подклаждат омраза. Като например Троян, където в едно от водещите училища, група учители са мачкани и плашени вече няколко месеца. Защото са потърсили правда, справедливост и правата си. Казусът е банален, но той е само вентил, през който свисти отровената до пръсване атмосфера. Учители не получават очакваното увеличение на своите заплати както е регламентирано в анекса към националното КТД. Започват да търсят отговори, но им отвръщат с нерви и заплахи. В процеса на комуникация установяват смущаващи факти. През формулата за разпределение на единните разходи стандарти общинският бюджет им отнема няколко хиляди лева като е нарушена инструкцията на министъра при изготвянето на формулата първо да бъде осигурено увеличение на заплатите. Разбират, че вътрешните правила за работна заплата са изготвяни от директора без въобще да бъдат обсъдени със синдикатите. Научават, че училището работи с необосновано раздут щат като са назначавани хора на пенсионна възраст, но със съмнително близки отношения с директора. Учителите започват да пишат гневни писма до РУО и министъра, ангажират в своя защита синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“. Министърът откликва с нареждане да бъде извършена проверка, за която срочно да получи доклад. Отговорят му с уверение, че са препоръчали оптимизация на щата и искане на допълнителни средства от община Троян. Само че всичко остава на думи, в това число и обещанието за промяна на заплатите. Нервите се изострят, а заплашителното отношение към дръзките учители започва да градира. Комуникацията между синдикат, министър и РУО става ядовита. С усещане за безсмъртие и безнаказаност един директор разиграва държавни институции. В един момент натискът става неудържим и директорът се съгласява на някакво споразумение с протестиращите. Заплати са увеличени малко, но за сметка на редуцираните допълнителни плащания. Най-важната препоръка дори не е инициирана – да бъдат искани от общината пари, които тя предварително е отнела от училището. Раздразнен от безпрецедентната смелост на мачканите с години учители, директорът се захваща за познатия си инструментариум. Показва тенденциозно отношение към бунтарите и ползва дори и най-дребният подов за да ги притиска. Опитва се да откаже допълнителен отпуск, какъвто е предвиден в националното КТД, заявява, че няма да разреши служебен отпуск за участие в училищен проект по „Еразъм“, подмолно заплашва със съд за изнесени данни за финансите на училището. Страхът, култивиран с години, започва да се завръща. Страхът, с който учителите са „опитомявани“ през цялата дълга практика на този директор. Сред редиците на учителите са промъква смут. Мнозина вече гледат с паника на завръщането си след отпуска през септември.

Страхът, струва ми се, е прийом на нереформираното училище. Докато директор налага авторитет с камшика на страха, господин министърът няма да види сериозни положителни резултати от реформите. И понеже подобни хора и авторитарни стереотипи нямат място в модернизиращото се училище аз и Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ питаме. На първо време питам регионалната структура на министерството за област Ловеч. С писмо от преди няколко седмици, на което търпеливо чакам отговора. И ако не го получа като регионален представител на синдикат ще го поискам като гражданин, по достъп до информация. Защото управлението и финансирането на образованието е публично и обществото е в правото си да знае какво точно се върши от негово име. А може би най-важните отговори ще търсим тепърва от министъра.  Дали е съгласен, че насаждането на страх е психически тормоз спрямо учителите и има ли оправдание търпимостта към такъв директор, особено когато отдавна е навършил години за пенсия? Защото излиза, че учителят е смъртен, а директорът безсмъртен. А ролята на блогърите и синдикатите е като онази на популярните в римската държавна традиция шутове – да повтарят „Memento mori“. На когото трябва.

 

*Из блога на Иво Райнов - https://eratosten.wordpress.com/

Споделяне