Девятката е натоварена с много символика и е знак за промяна. Край на период. Начало на друг. Някак неслучайно за мен, а и за хижата това наистина е завършване на един цикъл и начало (надявам се) на друг. Тази година спечелих на първа инстанция делото с БТС. Вярвам, че и на следващите резултатът ще е същият. Това завърши безкрайната ми битка и отстояването на правото ми да съм стопанина на тази хижа. Толкова години това се оспорваше от БТС, подведено от трима троянци. Уви, в тази битка малко се печели. За мен тя е пирова победа. От една страна, защото развитието на хижата пострада много, а от друга, защото разедини троянските туристи и смятам, че самото туристическо движение в Троян загуби. В личен план е успех, защото се докоснах до две много силни жени - Ели и Надежда, които ми помогнаха и от които научих много. В битките човек се калява, а в срещите със силни хора се развива. И все пак си доказах правотата. А и това дело се случва също в период на промени за страната. Някак е оптимистично, че такъв дребен човек като мен (както казва един общински съветник- ти си като само дърво на баира и ветровете го брулят отвсякъде, не стоят зад теб бизнеси и пари да те пазят), може да се изправи срещу мастодонт като БТС, които винаги са кръжали около властта и са свикнали да им минават номерата. Да, ама НЕ! Съдиите в троянския съд показаха, че имат куража да поставят закона над всичко. И че са много компетентни. Делото беше много засукано, а аргументите на съда бяха много професионално изложени.
Тази година за мен е и време, в което се разделих с много наивности. Много трудно приемах пари за хижата и смятах, че не е честно това. Че има по-важни каузи другаде. Виждам как днес се злоупотребява с дарителството и се опитвах да съм встрани от това. Но по друг начин не може да се подобрява хижата. Аз самата се опитвам да помагам някъде, защото смятам, че така е редно, трябва да има баланс в даването и приемането. Не че доброто може да се слага на везни, то по-скоро е като усещане и нужда от равновесие. За съжаление, хижата все още не може да бъде включвана в програми и да получава финансиране през проекти. Но това не е проблем само на „Амбарица“. Труднодостъпните хижи и хижарите като цяло сме като отломки от стари времена. Докато в новото време работата на един човек вече се върши и заплаща на десет човека, тук от един хижар се изисква да има уменията на десет и да работи за десет човека. Това сваляне на нивото като цяло във всякакви области на мен не ми се струва добро. Търсим за днес лесни решения и създаваме трудности за утрешния ден. А за малка държава като нашата, в която не можем с количество да сме конкурентни, трябва да е с качество. От друга страна, това масово сваляне на нивото силно демотивира хората, които все още работят в области, които изискват много професионализъм и отдаденост. На мен също ми коства много усилия и размисли защо да бъда добра в работата си. Не съм оптимист, че ще има разбиране за Амбарица и институционална или финансова помощ за нейното поддържане. Всичко ще се крепи на нечии ентусиазъм, моя или на следващия стопанин.
Година, в която се разделих с коня Борко. Насълзяват ми се очите, когато се присещам за него. Цяла епоха сякаш беше времето с него. Всичко свършено по ремонтите на хижата, фестивалите, ежедневната работа, дървата - всичко е минало през неговия гръб. Голям късмет имах, че ми се падна да работя точно с този кон. Бял външно, но и с бяла душа. Тази година купих друг кон, но той пък есента изчезна. Та много е вероятно напролет да купувам трети кон.
Като цяло съм затруднена как да определя годината, дали като добра, дали не толкова добра. Имаше добри моменти, спечелих делото, работата някак върви, макар и затруднена от вируса. Но нямаше нищо ново, голямо. А някак рутината не носи удовлетворение. И все още търся за себе си мотивацията да остана тук.
---
Емилия Гатева
