С лице към вълшебствата на Централен Балкан

По билото на Стара планина | Снимка: Kremena за сайта https://svetogled.com По билото на Стара планина | Снимка: Kremena за сайта https://svetogled.com

Краят на октомври е,  дните накъсяха, а температурите са почти летни. Изнизваше се и тази година, белязана със страх, несигурност и серия от избори. Попитан бях след толкова сблъсъци и тенднции в обществото какво е останало в съзнанието ми, какво е доминиращото чувство. Странно ли е, че една среща с вечността продължава да тежи в определението каква беше за мен годината, която изпратихме? Ето моите аргументи.

Хижа Амбарица привечер на 20.10., последни минути преди залеза. Ровех си раницата в столовата, когато Емилия – стопанката на хижата, ми почука на прозорчето и извика: „Бързо ела на плочника!“ Не разбрах какво се беше случило, подканата беше внезапна и аз се подчиних. Излязох навън и какво да видя! На преден план елите, а над тях огромният оранжев диск на луната. Астрономите наричали явлението Супер Луна. Но чудото не беше само. От запад последни минути на залеза. Станахме свидетели на нещо като прегръдка или пожелание за лека нощ между двете светила. В този миг зъберите от Купена, та чак до връх Ботев се оказаха осветени от две диаметрални посоки и контурите им блеснаха без никаква сянка! Тя се появи, когато Слънцето се скри зад хълбока на Вежен! Впечатляващо, нали! Така величествено изглежда през нощта осветената Патриаршия в Търново. Щастлив от видяното се прибрах в стаята си, защото на следващия ден ми предстоеше истинско изпитание – връх Купена!

Не станах рано, прецених, че при добре разчетено време бих могъл да се движа само в топлата и слънчева част на деня. Добре замислено, но реално точно така не се получи.

За върха тръгнах в 9 часа. До Премката нищо особено, но веднага след нея леден, буен вятър и то – насрещен. Странно, че идваше от юг, от Тракия. Кулминацията беше в седлото между Малък и Голям Купен. В издутото си яке се чувствах като делтапланерист. Почти разколебан свалих голямата си раница, за да извадя малката, с която да потегля нагоре. Погледнах към върха и жалоните пред мен с безпокойство, че тази вихрушка наистина може да ме отнесе нанякъде. В същия този миг по пътеката срещу мен бягаше козел, който като че ли е решил да ме намушка. Когато ме доближи на 10-ина метра, се спря. Вече се гледахме очи в очи, осъзнах се – не беше козел, а една красива и спретната козичка. Заговорих ѝ. Та тя беше така привлекателна с бялата си шия, тънките извити назад рога, с щръкналите си сиви уши. Късата черна козина на гърба изглеждаше току-що сресана. Тя също ме наблюдаваше, но не втренчено и изплашено, а съвсем по човешки. Тази очна ставка да е продължила не повече от половин минута и вече, без да бяга, отдясно на мен тръгна към малкия Купен. Следях я с поглед и в един миг видях, че се обърна, погледна ме и продължи нагоре. Сериалът обаче не свършваше тук! Само след минута-две, когато се почувствах надъхан от тази мила среща и без колебание реших да катеря към върха, козичката стоеше отново пред мен. Опитах се да отгатна как джанъм е минала зад гърба ми, за да се озове отново отпреде ми. Докато търсех отговор, до нея застана още една козичка – абсолютно подобие, две капки. С длан посегнах към очите си – не, не беше мираж. Развеселих се и им заговорих объркано. Бях сигурен, че новодошлата е моята стара познайница, която съвсем дискретно се е завърнала, за да ме представи на посестримата си. Разбрали намерението ми, дойдоха да налеят кръв в жилите ми и да демонстрират с каква лекота, като кенгура се изхвърлят със задните си крака по каменните отломки. Сигурен съм, че при една нова среща с тези мили същества ще мога да им подам хляб от ръка. Приятели мои, планинари, когато срещнете тези удивителни животинки не крещете, не хвърляйте камъни по тях! Представете си, че стоите пред олтар. Бъдете мирни и те ще ви благословят!

На върха не останах дълго, леденият вятър сковаваше движенията ми, а и ми предстоеше преход до х. Добрила по южната пътека. На първия улей спрях да почина и обядвам. Югът си е юг, тук вече съм по тениска. Разстоянието до х. Добрила някога изминавах за час и половина, а сега едва успях за три. А бяхме млади! Много ще станат лиричните отклонения, ако заговоря за багрите и причудливия релеф на южните склонове на Амбарица. Пожелавам на всички да преминете някой ден по тези вълшебни терени и съпреживеете прелестите на Майката Природа. Здрачаваше се, когато пристигнах на хижата. Накратко, само с две изречения за очертаващия се комплекс около нея. Не зная друга хижа в планините на България да предлага по-добри условия. Съвременна във всяко отношение с акцент към планинския туризъм, а не към гуляите.

Починал и щастлив, на утрото бодро крачех към Чатал чучур и рида Куманица. На равното било на този рид е Хармана и оттук започва пътеката към Маркова дупка. Пътеката не е маркирана, но е обработена от грайферите на стотиците посетители. Характерно за рида е, че е белязан с 5-6 могили, като всяка една предоставя великолепна панорама във всички посоки. Eдна от тях определих като най-впечатляваща и тук спрях, а в клоните на близката ела скътах раницата си. Заоглеждах се – какъв простор! Прехласнат от картината, а вероятно и от самотата, въображението ми не знаеше предел. Обърнах се на юг, към Голяма Амбарица, а тя ми заприлича на огромен октопод. Охранено късо пипало се беше устремило към Добрила. На север Дълги дял оприличих като най-мощното пипало и още две по-къси и недоразвити бяха притиснати между него и рида на Куманица, на който бях застанал. Последният много елегантно се провлачваше от самия връх на Амбарица, а в долния си край съвсем небрежно завършваше с Марковата дупка. А може би точно тя го окриляше и го правеше толкова значим в целия му ръст. Заспусках се надолу, не, не вървях, а бягах към венеца на преживяното до днес и не след дълго се озовах лице с лице пред този природен феномен. Преминах по арката, по ръба обиколих каменното ведро и тогава слязох долу под свода. Тук си свалих шапката, за мен това е едно задължително свещенодействие. С поглед попивах всичко наоколо – колко детайли само съм пропускал преди! Открих, че ведрото има формата на сърце, а там в широката част на сърцето една малка ела е впила корени в пукнатините на скалата, за да ни припомни максимата, че за живота си трябва да се борим. В краката ми под самия свод нежен червеникав мъх, а сред него стръкове дребнолист здравец. Съвсем до стената нещо като килимче, изтъкано от космата фина трева със сламен цвят. Флора се е погрижила да представи царството си и тук! В един миг капка от свода падна върху главата ми. Приех я като сигнал, че времето на визитата ми е изтекло и трябва да напусна Чистилището. Прощално огледах стените и дъното на това място, осеяно с легенди и мистерии. Търсех останки от боздугана на Крали Марко. По законите на физиката боздуганът, пробивайки отвора, се е спрял в копката. Не всичко дотук беше толкова възторжено, приятели, не се мина и без огорчения. Няма да си го спестя, ще го споделя с вас,  защото това е другата епидемия, която предхожда настоящата от години, но от ден на ден става все по-видима. Само на метри от образуванието попаднах на малка зелена и открита беседка, заградена с клек и чимове с боровинки. Ето наградата за изморените ми нозе – си казах. Точно тук сандвичите ми и водата с охота ще влязат в действие. Уви, бях изпреварен от група веселяци, които с отпадъците си без свян маркират своите пътища. Ще ме попитате, а ти защо не почисти след тях? – Да, можех, но не го направих, защото днес срещата ми беше наистина с Вечността, а не с клоаката. Светът се стресна как да спасява Планетата, а ние по инерция продължаваме да рушим природата си.

Така паметни видях нещата от моята камбанария, която вече е на 75 години. Ако имате диабет, високо кръвно или наднормено тегло, решението е само едно – движение, но в планината. Обичайте я! Тя ще ви отговори с щедрост!

---

Лалю Пиронков, турист

*Използвана е снимка на Kremena от сайта https://svetogled.com

Споделяне