Днес (бел. ред.: 05.01.2025 г.) имам 20 годишен юбилей от както започнах своята професия на хирург. На 05.01.2005 г. беше началото на моята специализация по Обща хирургия в Клиниката по Онкологична хирургия към УМБАЛ “Г. Странски”-гр. Плевен. Тогава годините бяха трудни и нямаше специализации от няколко години. Аз бях от късметлиите да бъда подкрепен от тогавашното ръководство на МУ-Плевен с Ректор Проф. Горчев. Имах сериозен принос в тежките години на ВМИ-Плевен и неговото оцеляване, което беше оценено от много хора. Когато бях приет в специалност Медицина през 1998г. бях се зарекал да не ставам хирург.
Ще се върна много години назад. На 27.11.1988г. бях опериран от перфориран апендицит с локален перитонит. Трябваше да ме оперира млад хирург от екипа на троянската хирургия, който имаше брада, една лека усмивка и беше доста шеговит. Това беше Д-р Стефан Станчев с неговият син бяхме в един випуск. Спомням си сините плочки по стените на операционната, силните лампи над главата ми, анестезиолога, които ми постави маската и просто заспах. Събудих се с адска болка. Още по-силна от преди. Пипнах си корема и там имаше огромна превръзка. Беше ме страх. Ръката ми продължаваше да е фиксирана за леглото. Имах сонда в носа, няколко дренажа от корема. Не можех да се движа. Първите две нощи минаха трудно. На третата се събудих с огромна жажда. Надигнах се леко и взех шишето с вода на мама. Изпих го цялото, над половин литър вода. Не си спомням дали още имах сонда. Толкова добре се почувствах. Заспах блажено. След години в моята практика с охота започвах ранното захранване на пациентите. Бях го тествал лично. Болеше ме на всяка стъпка. Коридорите миришеха на хлор и до днес не понасям тази миризма. Виждах възрастните хирурзи, сестрите и санитарите, които бях много сурови и строги хора. Нямаха усмихнати лица. Нямаше никаква техника в болниците, но имаше ред и дисциплина, напомнящи казарма( въпреки, че не съм ходил). Вечерно време се изгасяха лампите и се заспиваше в 20:00 часа, мисли му ако искаш нещо през нощта. Събуждането беше в 06:00 часа. Изписаха ни. Задължително трябваше да пишем в тетрадката за похвали. Последва нова инфекция, междугъначен абсцес. Прегледа ме началника на отделението в Ловешката болница- д-р Вили Маринов, опитен хирург, имаше нещо уважително в него, беше доста повече сговорчив. Искаше да ме остави в болницата. Имаше съмнение за начеваща нова инфекция в корема ми. Можеше да се наложи нова операция. Бях много уплашен. Една сестра дойде до мен и майка. Каза ни, имаме едно дарение, новост. Пластмасова игла, с която ще проникнем във вената, но след това ще можеш да си движиш ръката. Поставиха ми абокат. Беше велико усещане да можеш да си сгъваш лакета със забито острие. Щяха да ми правят много силен антибиотик-цефтриаксон. Разхождайки се по коридорите видях същото сурово и студено отношение към пациента. Викащи хурурзи, сърдити сестри, а аз бях само едно дете на 8г. Изписваха ни и отново трябваше мама да пише похвали към персонала. Питах се кой избира тази професия? Кой избира да е толкова мрачен и сърдит ежедневно.? Кой избира да причинява болка и дискомфорт на хората. Не, не в никакъв случай няма да съм хирург! Това бяха годините на патерналистичния подход в медицината.
Минаха много години и всяко лято бях в троянската хирургия като стажант. Първите превръзки, асистирания за спешни операции, първите лапароскопски операции, грижи за болните преживях с тях, част от екипът беше същият. Сестрите и част от лекарите ме помнеха. Осъзнах колко натоварваща и отнемаща е тази професия. Няма много място за усмивки и настроение.
Започваше 4 курс във ВМИ Плевен. Знаех си вече, че искам да стана педиатър. Бях уверен в това. Обичах децата и се разбирах с тях. Диагностирах си ингвинална херния.Трябваше пак да се оперирам. Избрах за оператор главния асистент на катедрата по хирургия, д-р Кунка Димитрова. Пак болки, пак възстановяване, пак дискомфорт. Проходих за 3 път в живота си. Някъде там разхождайки се в Ректората срещнах една обява. Д-р Байчев събираше кръжок по Онкохирургия. Хубаво оформена, написана перфектно, с картинка на операционна. Някой беше направил много усилия за да ни впечатли. Отидох на първата среща в сградата на бившата онкология. Познавах мястото защото там оперираха дядо Пенко, на братовчедите ми, ходех често да го навестявам. Бяхме 15-на души от няколко курса. Д-р Байчев беше усмихнат, позитивен, старателен, имаше човешки облик и блага усмивка. Споменът ми за хирурзите от детските години се изпари. Казах си, значи има и друг тип хирурзи. След няколко срещи вече бях запален по науката. Срещнах и доц. Делийски. Той по същият начин изглеждаше разбран, духовит, имаше специален подход към пациента, винаги беше готов да извади някой интересна история от своята кариера. Тогава беше зам.ректор по научноизследователска дейност на ВМИ. Бях го виждал в спортната зала, но до този момент нямах лични впечатления. Така в продължение на 2 години когато имах време винаги отивах в Онкологията и Клиниката по онкохирургия. Първи онкологични операции, първи статии, първи научни трепети и първи стъпки в клиничната практика. Имаше нещо много различно в този екип-ред, дисциплина, но повечето лекари и сестри бяха големи личности и добри хора. След години в многото ми специализации в Германия, Англия, САЩ, Китай и др. щях да видя, че това е правилният подход. Уважение към всеки, липса на емоции, но силна загриженост и безусловна отдаденост към пациента. Когато получих наградата за специализацията нямах съмнения къде искам да започна своята специализация. Педиатрията отдавна беше забравена.
- За тези 20 години участвах в над 6000 операции, като над 3000 от тях с голям и много голям обем на сложност. С различните членове на екипа на клиниката през годините успяхме да въведем в нашата практика: сентинелната лимфна биопсия, лапароскопската дебелочревна хирургия в Плевен, Роботизираната хирургия, лазерната хирургия, трансаналната хирургия и много други. Една малка клиника през тези години беше меката на нововъведенията ако не на национално, то на регионално ниво със сигурност. Успях да съм ръководител на 5 успешно защитили докторанти, 4 специализанти и да участвам в десетки научни журита в страната за придобиване на различни академични степени и длъжности. Съавтор съм в над 150 български и чуждестранни научни публикации и 7 учебника. В момента ръководя същата клиника, като за миналата година са преминали над 1600 пациенти и сме направили над 1200 операции, като разполагаме с едва 15 легла.
- Далеч съм от мисълта за самохвалство. За тези 20 години успях да видя много неработещи модели на обучение, ръководене, разделяй и владей, взимане на решения, липса на последователност и на системно проследяване на новостите в медицината и хирургията. Така и не свикнах с писъците и крясъците на колеги. Безмислена агресия към пациенти, партньори и съмишленици от един отбор. Бягах от това поведение, макар че понякога не успявах. Стараех се да догонваме Западните стандарти. Станах активен участник в промяната на хирургията и медицината. Бях години наред притеснен дали съм успял да се развия като хирург. Написвайки тези изречения бих казал, че съм благодарен на съдбата, че ме приеха в МУ-Плевен, че тук срещнах професията хирург. Благодарен съм на моите учители и ръководители за уроците, които ми дадоха, за това че и до ден днешен сме приятели. Благодарен съм на моите ученици, че продължават да се развиват и ме надминават. Благодарен съм на моето семейство, че някак си ме изтърпяват да съм Аз. През всичките тези години се опитвам да не загубя човешкият си облик, а и да го предам на младите. В медицината трябва добрина. Всичко, което правя е в името на развитието на медицината и по-добрата грижа за българският пациент, как да намалим болката, страданието, белега но да запазим ефективността си.
Големите ми страхове са свързани с дехуманизацията на професията и безумната комерсиализация. Пациентът е килограм банани и много болници “купуват” от пазара без дори да предлагат съвременно решение за диагностика или лечение, но е изпълнена клиничната пътека.
Следващите 20 години ще са още по-бурни и динамични. Технологичната трансформация и иновациите в професията ни ще бъдат огромни като ще е необходимо и пациенти и лекари да сме готови затова.
---
Източник: Facebook / Dobromir Dimitrov